Разширяване обхвата на мерките и на лицата, които могат да искат защита

Статията е съставена от Ивелин Ангелов, студент по „Право“, V курс, СУ „Св. Климент Охридски“, Трета награда на проведения студентски конкурс „Правни проблеми при защитата от домашно насилие“.

Домашното насилие е проблем, който остава неразрешен в цялост от българското законодателство въпреки положените усилия в тази насока през годините, като продължаваме да научаваме за все по-тежки форми на този вид насилие, които дори приключват с фатални последици. Всъщност това е сфера, която дълги години остава неглижирана от правото не само в България, но и голяма част от европейските страни. Първият международен акт, с който се цели да се повиши вниманието на държавите към проблема и те да бъдат насочени към уреждане на юридическите му параметри, е Декларацията за премахване на насилието над жени на Генералната асамблея на ООН, акт, част от който е посветена именно на домашното насилие. Впоследствие в редица държави, част от ЕС, са приети законови разпоредби, целящи превенцията на домашното насилие, като първият подобен нормативен акт е приет в Австрия, последвана по-късно от Германия и др.

В България проблемът остава чужд на законодателя до 90-те години на XX в., като през 2001 година пред Европейския съд по правата на човека е образувано делото Бевакуа и С. срещу България, завършило с осъждане на България, по което едно от оплакванията на жалбоподателите е именно липсата на адекватна защита от страна на държавата спрямо жертвите на домашно насилие. Впоследствие е приета Препоръка (2002) № 5 от 30.04.2002 г. относно защитата на жените от насилие на Комитета на министрите на Съвета на Европа, съгласно която държавите членки на Съвета на Европа следва да осигурят механизми за превенция и ограничаване на домашно насилие и ефективни средства за защита на жертвите.

В България през 2005 година е приет първият нормативен акт, който обхаваща проблемите, свързани с домашното насилие, а именно Закон за защита от домашното насилие, който продължава да действа и днес. Създадената правна рамка няма изграден работещ механизъм на защита, поради което често ставаме свидетели на на тежки форми на домашно насилие, като по данни на неправителствени организации, извършващи дейност в тази сфера, случаите на домашно насилие са се увеличили значително в условията на пандемията от COVID-19. Ето защо можем да разглеждаме като основен проблем в правните аспекти на доманото насилие неефективността на някои от мерките за защита и нецелесъобразното им налагане в някои случаи, както и превратното упражняване на някои от правата, дадени по закон.

Българският Закон за защита от домашното насилие съдържа легална дефиниция на понятието „домашно насилие“, като съгласно разпоредбата на чл. 2 то представлява всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. За психическо и емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие. Видно от разпоредбата законодателят е разграничил няколко форми на насилие.  Понятията за физическо и сексуално насилие са добре изяснени както в доктрината, така и в практиката, но по отношение на понятията за психическо, емоционално и икономическо насилие съществува известна доза неяснота, която от своя страна води до разлики в тълкуването на разпоредбата, правоприлагането,непризнаване на някои деяния за актове на домашно насилие и до противоречива съдебна практика. Все пак трябва да се отчете фактът, че в част от съдебната практика се дефинира понятието „психическо насилие“, така например в Решение № 237 от 26.01.2012 г. по гр. д. № 20856 / 2011 г. на XXV състав на Районен съд – Варна то се определя по следния начин: „Под „психическо насилие“ следва да се схваща всяко поведение, имащо вредно въздействие върху психичното здраве и развитие на пострадалия. То може по смисъла на закона да се изрази в конкретен и еднократен акт, причиняващ увредата на психичното здраве, но следва да се приеме също, че може да се прояви и в поредица от действия, които в своята съвкупност да имат това неблагоприятно въздействие/в случая ескалиращи заплахи за саморазправа, обиди, ругатни, изнудване“.

Едно от явленията, за които в съдебната практика се приема, че не отговарят на изискването на чл. 2 ЗЗДН и следователно не представлява акт на психическо или емоционално насилие, е родителското отчуждение на дете спрямо единия му родител, продиктувано от действията или бездействията на другия родител или друго лице, отговарящо на изискването на чл. 3 ЗЗДН. Същото се приема в Решение № 179 от 18.10.2019 г. по в. гр. д. № 265 / 2019 г. на Окръжен съд – Разград; Решение № 830 от 2020 г. по в. гр. д. № 839/ 2020 г. на Окръжен съд – Бургас  – „Следва да се отбележи, че дори да се приеме, че поведението на бащата е довело до родителско отчуждение на Г. спрямо майка му, това не дава основание да се приеме за акт на домашно насилие по отношение на него, защото насилие има, когато то е резултат на съзнателно поставена от извършителя цел да се предизвика съответно накърняване на психиката или емоционалната сфера на пострадалото лице.“.Защита в тези случаи се отказва, макар че действията, водещи до отчуждаване на дете спрямо един от родителите му и последствията от тях, категорично биха могли да се подведат под така даденото от РС – Варна определение за психическо насилие.

От друга страна, за психическо и емоционално насилие в съдебната практика се приемат действия, чиито неблагоприятни последици не засягат в толкова висока степен правата на пострадалите, но въпреки това молителите получават търсената защита. Така например в Решение № 6207/22.12.2014г. по гр. д. №14740/14г. по описа на ВРС съдът уважава молбата за защита, с която се твърди че е извършен акт на психическо и емоционално насилие, изразяващ се в това, че ответникът, баща на молителя, е обявил за продажба общото им жилище. С посоченото решение съдът налага мярка „отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище за срока“ за срок от 6 месеца, забранява на извършителя да доближава жилището на повече от 100 метра и го задължава да се въздържа от домашно насилие. Въпреки че втората инстанция отменя мерките по чл. 5, ал. 1, т. 2 и 3 ЗЗДН, то правата на ответника по молбата вече са били неправомерно ограничени в периода между постановяване на първоинстанционното решение и частичната му отмяна на втора инстанция поради факта, че на основание чл. 20 ЗЗДН заповедта подлежи на незабавно изпълнение.

Кръгът на лицата, които могат да образуват производство по издаване на заповед за защита, е изчерпателно изброен в разпоредбата на чл. 8 ЗЗДН. На първо място това е пострадалото от домашно лице, като впечатление прави, че законодателят допуска производството да се инициира по молба на лице, навършило 14-годишна възраст или поставено по запрещение лице. Предвиждането на тази специална дееспособност е обусловено от факта, че съществува вероятност законният представител на тези лица, чието съгласие се изисква според общите изисквания на ГПК по отношение на процесуалната дееспособност, да е извършителят на домашно насилие, от когото именно се търси защита. За извършени актове на домашно насилие спрямо непълнолетни лица и лица, поставени под ограничено запрещение, също така е предвидена възможност производството да бъде образувано по молба директора на Дирекция „Социално подпомагане“. На следващо място законът допуска молба за издаване на заповед за защита да се предяви от лица с родство по права линия или родство първа степен по съребрена линия с жертвата, както и от неин настойник или попечител. Интерес буди фактът, че в нито една от посочените хипотези законът не е предвидил възможност лице, различно от настойник или родител да инициира производство по издаване на заповед за защита на малолетни лица. Вследствие на тази празнота в закона има риск се стигне до хипотеза, в която малолетно или поставено под пълно запрещение лице, което е жертва на домашно насилие, извършено от неговия законен представител, да не притежава легално средство, чрез което да получи каквато и да било защита. До същото би се стигнало и когато друго лице е извършител на насилието, а законният представител на жертвата е незаинтересован от случващото се.

            Същевременно голяма част от съдилищата не зачитат възможността различно от пострадалото лице да образува производството по искане на защита и не излизат от обхвата на общоприетото, че с навършване на 14-годишна възраст е необходим подпис на непълнолетното дете, съответно потвърджаване на процесуалните действия, извършвани от неговия законен представител. В тези случаи съдът издава разпореждане с указания, съгласно които молбата следва да бъде подписана и от жертвата на домашно насилие, което в голям брой случаи се оказва невъзможно особено когато жертвата живее с извършителя и възприема поведението му за нормално и правилно. В такива случаи се достига до отказ от правото на защита на пострадалия. Правилното разрешение на този проблем е възприето в Определение № 1070 по гр. д. № 11/2020 г. по описа на РС – Кюстендил, 14-ти с-в, с което не е взел предвид специалната по отношение на общите правила в ГПК разпоредба на чл. 8, т. 2 от ЗЗДН, която позволява молбата за защита да бъде подадена от родственик по права линия с пострадалия. В този смисъл молителката е сезирала съда с молба за защита лично и като представител на малолетно дете и за защита на чужди права като роднина по права линия на непълнолетните деца. Съответно не е необходимо молбата да бъде преподписана от непълнолетните деца, нито неизпълнението на указанията на съда в този смисъл, няма да доведе до прекратяване на производството спрямо тях.  Практиката на ВКС в тази насока е категорична, че приложението на чл. 8, ал. 2 е изключение от общото правило, че не могат да бъдат предявявани чужди права пред съд. С Определение № 101 от 05.02.2015 г. по ч. пр. д. № 605/2015 г. на ВКС съдът постановява че ,,определението на въззивния съд в обжалваната част е прието, че в разпоредбите на чл.8, т.2 от Закона за защита от домашното насилие/ЗЗДН/ е предвидена възможност лице, което е в родство по права линия с пострадалото лице да подаде молба за издаване на заповед за защита, че в ЗЗДН е предвидено изключение от общото правило, че не могат да се предявяват чужди права пред съд. Съдът е приел, че законодателят е предвидил тази възможност, поради вероятността пострадалото лице да се намира в зависимост от извършителя или в безпомощно положение и което лице, поради специфичните отношения, в които се намират страните би могло да не подаде молба за защита. (…) Според въззивния съд в случая молбата за защита е подадена от бащата и подадената молба от детето, като пострадало лице и на особения му представител не е достатъчно и няма за последица десезиране на съда, съответно за прекратяване на производството. Прието е, че правно валидна воля за това може да бъде изразена само от молителя. Въззивният съд е посочил, че оттеглянето на молбата може да бъде процесуално действие на молителя, но не и на детето. С оглед на това е направил решаващия извод, че определението, с което е прекратено производството по делото, поради заявено искане за това от детето е незаконосъобразно и го е отменил, и е върнал делото на районния съд за продължаване на процесуалните действия.“

Интерес представлява и правният характер на мерките за защита по ЗЗДН. Макар и да не съществуват голям брой трудове, анализиращи правните аспекти на домашното насилие, в българската правна доктрина съществуват две мнения относно характера на мерките за защита от домашно насилие. Според първото становище мерките по ЗЗДН представляват принудителни административни мерки (чл. 22 ЗАНН)[1], налагани от съд, а според второто мерките по чл. 5 ЗЗДН са чисто гражданскоправен институт[2].  Аргументите, които се навеждат в ползва на първото становище, са, че актовете на домашно насилие представляват нарушение на установения държавен ред и възможността, въведена с чл. 47 ЗАНН да бъдат налагани административни наказания от съда. Становището, че мерките за защита са sui generis институт на гражданското право се подкрепя от разпоредбата на параграф 1 от ЗР на ЗЗДН, според която за неуредените въпроси в закона се прилагат разпоредбите на ГПК, а въпреки че въздействат по неблагоприятен начин върху правната сфера на извършителя, мерките нямат санкционен характер, а целят възстановяване във възможно най-голяма степен на правомерното правно положение, което е било факт преди извършването на деянието, представляващо домашно насилие.

Ключът към превенция и същевременно прекратяване на неправомерното положение, създадено вследствие на актове на домашно насилие, е предвиждането на целесъобразни и ефективни мерки за защита на пострадалите и засилването на интензивността на държавната принуда, налагана с тях, а именно предвиждане на по-строги мерки, увеличаване броя на видовете мерки за защита и др. В българското законодателство мерките за защита от домашно насилие, които съдът може да наложи с издаването на заповед за защита, са изчерпателно уредени в чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, като те са следните:

  • Задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие;
  • Отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното семейно жилище за срока, определен от съда;
  • Забрана на извършителя да приближава пострадалото лице жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих на пострадалото лице при условия и срок, определени от съда;
  • Временно определяне местоживеенето на детето при пострадалия родител или при родителя, който не е извършил насилието, при условия и срок, определени от съда, ако това не противоречи на интересите на детето;
  • Задължаване на извършителя на насилието да посещава специализирани програми;
  • Насочване на пострадалите лица към програми за възстановяване;
  • Глоба.

Мярката за защита, предвидена в точка първа, представлява интерес, тъй като и преди да бъде издадена заповед за защита, с която извършителят се задължава да се въздържа от извършване на домашно насилие, за  него, както и за всеки друг правен субект съществува задължение да се въздържа от извършването на какъвто и да било вид насилие. Това обаче не обезсмисля нялагането на мярката. За да бъде ефективна мярката по чл.5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, е необходимо при издаването на заповедта за защита, с която съдът я налага спрямо извършителя, конкретно да бъдат посочени актовете на насилие, от които следва да се въздържа извършителят. Така е постъпил съдът при постановяване на решение по гр. д. № 2131/2020 по описа на РС – Ловеч. При така конкретизирани актовете насилие при повторното им извършване от извършителя за него ще възникне наказателна отговорност по чл. 296, ал. 1 НК. Пропуск е, че в съдебната практика при издаване на заповед за защита се посочва единствено бланкетното „задължава да се въздържа от извършване на домашно насилие“, което представлява единствено повторение на изначалното задължение на лицето да не вреди други му, а не се разгръща хипотезата на правната разпоредба за всяка конкретна фактическа обстановка.

Друг проблем в ефективността на мерките по повод основната им цел, а именно защитата на правата на пострадалия от домашно насилие и възстановяване в максимална степен на положението, съществуващо преди неправомерното поведение на извършителя, е ограничението в периода, за който действат мерките – а именно не повече от 18 месеца. Така предвиденият срок не създава адекватен механизъм за защита при особено тежки случаи на домашно насилие, тъй като след изтичането му и прекратяване на действието на заповедта за защита насилникът може да продължи да осъществява актове на насилие спрямо жертвата. Това се отнася най-вече за казусите, в които съдът налага мерките по чл. 5 ал. 1, т. 3 и 4 ЗЗДН. Едно добро решение на така поставения проблем е отпадането на максималния срок на действие на заповедта за защита, тъй като това би дало положителен тласък на ограничаването на случаите на домашно насилие. От една страна, по този начин жертвите на домашно насилие биха били ефективно защитени чрез извеждането на насилника за по-дълъг период от време от семейното жилище или чрез ограничаването му свободно придвижване около обичайните места, посещавани от жертвата, а от друга страна, по този начин би се създала по-голяма превенция по отношение на евентуални бъдещи актове на домашно насилие. Такова разрешение съществува в немското законодателство, където подобно на чл. 56 СК се предвижда възможност за дълготрайно предоставяне на семейното жилище на потърпевшия, като същевременно при съсобственост се учредява наемно правоотношение, съгласно което останалият в семейното жилище съсобственик дължи наем на отстранения, с което се гарантират в максимална степен и имуществените права на отстранения от имота.

В настоящия си вид законът не предвижда достатъчно различни видове мерки за защита на пострадалите от домашно насилие, тъй като изчерпателно изброените мерки не могат да обхванат всички хипотези на насилие и превенция срещу тях. Имайки предвид настоящото развитие на технологиите, е напълно вероятно, а и действително съществуват множество подобни случаи, в които върху жертвата бива осъществяван психически тормоз посредством електронни средства за комуникация. В такъв случай мерки като отстраняване от семейното жилище и забрана за доближаване на местоработата и местата за социални контакти на жертвата се оказват неефективни. Нужно е да се отбележи, че в тази насока вече има развитие и законодателят е предвидил изменения на ЗЗДН, с които е включена мярка за защита, съгласно която съдът може да забрани на извършителя да осъществява контакт с пострадалия под каквато и да било форма, включително телефон, социални мрежи и други приложения за електронна комуникация. Включването на подобна мярка в закона трябва да бъде подкрепено, тъй като е правилно и е в съзвучие със законодателствата на останалите държави от Европейския съюз по отношение на защитата от домашно насилие. Като проблем остава и предвиждане на механизъм за защита на така поставена мярка.

Ако се предприемат законодателни промени в насока увеличаване интензитета на правната принуда на мерките и увеличаването на видовото им разнообразие, следва да се вземат и съответните начини на доказване на нужда от тях. В момента действащият режим позволява издаването на заповед за незабавна защита, а дори и на окончателна заповед за защита въз основа на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, като единствено доказателство. Вярно е, че за голяма част от актовете на домашно насилие не съществуват почти никакви доказателства, а и рядко има свидетели на насилието особено когато то е извършено в жилището на пострадалия. От друга страна, обстоятелството, че съдът издава заповед за защита на базата на декларацията на пострадалия като единствено доказателство, води до превратно упражняване на правата по закона и е често използван способ, съпътстващ дела за разводи и спорове по повод упражняване на родителски права. Като дори се стига до разместване на доказателствената тежест в процеса и декларацията, макар и частен документ по смисъла на ГПК се ползва с материална доказателствена сила, следователно за ответника тежи задължението да обори твърденията, изложени в нея. Това се приема и в съдебната практика, например в Решение № 130 от 07.05.2015 г. по н. д. № 24 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во НО: „Независимо че в декларацията [по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН] се съдържат твърдения, които поначало подлежат на доказване и с други допустими от ГПК доказателствени средства, съдържащите се в нея обстоятелства са доказателства в производството, а при тяхно оспорване от страна на ответника, в негова тежест е да проведе доказване, като обори доказателствената сила на декларацията и изложеното в нея и докаже своите възражения.“. В такива хипотези способът за ограничаване на недобросъвестното използване на декларацията по чл. 9 е наказателната отговорност по чл. 313 НК, но в подобни случаи често не се стига до повдигане на обвинения или ако обвинителен акт бъде внесен в съда, биват постановявани оправдателни присъди. Правилно с Присъда № 51 от 10.07.2015 г. по в. н. о. х. д. № 372 / 2015 г. на I състав на Окръжен съд – Бургас второинстанционният съд отменя оправдателната присъда, постановена от районния съд, и осъжда подсъдимия на 3 години лишаване от свобода, като наказанието е отложено по правилата на чл. 66 НК.

В заключение следва да се посочи, че в Закона за защита от домашно насилие съществуват множество проблемни моменти, върху които в бъдеще е необходимо да се положат усилия и крайна сметка да се достигне до ефективна и адекватна превенция и ограничаване на случаите на домашното насилие, но проектът за изменението му е едно добро начало за положителна промяна в правния мир.

Използвана литература:

  1. Петров, Венцислав. Домашното насилие като правопораждащ юридически факт и неговото доказване в производството по ЗЗДН;
  2. Петров, Васил. Правно естество на домашното насилие. // Предизвикай правото;
  3. Чифчиева, М. Административна принуда при прилагане на мерките за защита от домашно насилие. // De Jure, 2016.

[1] Чифчиева, М. Административна принуда при прилагане на мерките за защита от домашно насилие. // De Jure, 2016

[2] Петров, В. Правно естество на домашното насилие. // Предизвикай правото

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s